Акад. Петко Стайнов (1896 – 1977)
Петко Стайнов напуска на 10-годишна възраст родния Казанлък, за да постъпи в Института за слепи в София, където учи флейта, цигулка и пиано. Укрепнал творчески и с разцъфтяващ вече композиторски талант, през 1915 г. той се връща в Казанлък и написва първите си хорови и солови песни. През 1920 г. заминава за Германия, за да учи пиано и теория на музиката в Дрезденската консерватория, която успешно завършва през 1923 г. Между 1923 и 1927 г. е в Казанлък и работи като хоров и оркестров диригент. Създава симфоничен оркестър и за него композира първата си оркестрова творба “Тракийски танци”, която е истински шедьовър и днес е всепризната българска музикална класика. През 1927 г. Петко Стайнов се премества в София, за да развие още по-активна музикална и обществена дейност, след като предишната година е успял да учреди Съюза на народните хорове. Всичките му усилия са подчинени на идеята за създаване на самобитна българска музикална култура. През 1933 г. той е сред основоположниците на Дружество “Съвременна музика”, а в периода от 1941 до 1944 г. е диригент на Софийската опера.
Композиторското творчество на Петко Стайнов се развива в две направления – симфонично и хорово. Симфоничните му произведения са изградени на основата на българския фолклор (“Легенда”, “Приказка”, “Балкан”, “Тракия”) и се приемат за начало на българския симфонизъм. Същата основа имат и хоровите му песни (“Де, бре, Димо”, “Ела се вие, превива”, “Изгряло е ясно слънце”). Той е създателят на хоровата балада в българската музика (“Тайната на Струма”, “Конници”, “Урвич”).
Започнал от поетичното претворяване на народните песни, танци и приказки, Петко Стайнов стига до обобщения на съвременни чувства и идеи и е сред най-значителните и обичани български композитори.
Родната му къща в Казанлък е превърната в музей (Дом “Петко Стайнов” ) и приема посетители. В Казанлък има улица, кръстена на негово име.
